Милан Асадуров

30 декември 1997 г. Вайкане на дракона Трифон пред някакъв килнат камък в Стоунхендж след безпаметна нощ в една от безбройните околни бирарии за туристи:

Мамицата му, човекът е човек, защото е любопитен, а не горд, както е смятал онзи затъпял от комунизма приятел на стария Хогбен – Максим Горки. И само гладът принуждава нещастните хора да си пилеят времето с работа за мизерния къшей хляб. Някои глупаци си мислят, че трудът е превърнал маймуната в човек, ама истината е, че всяка работа за препитание превръща човекът в маймуна. Майната им!

А представяш ли си, Хък, как би изглеждал този наш прекрасен, малък свят, запилян по волята на баща ти на гъза на галактическата география, ако не трябваше да ядем поне веднъж на ден; ако истинският, единственият, водещият стимул в живота ни беше изконното любопитство на всяко разумно същество: защо сме се пръкнали на този свят и какво е това огромно Нещо (а всъщност Нищо!), което ни заобикаля?! Мистерия, братче, ще кажеш и ще бъдеш ужасно прав, ама... не съвсем. Защото най-голямата мистерия на този свят е тъкмо скапаният човек. Или по-точно онова, което е вътре в него. Не червата му, разбира се, нито пък бълвоча, дето постоянно се кандилка в тях, а онова, което е в главата му и което се появява в кратките мигове, когато човек е сит за храна и гладен за познание.

Божичко, а защо на мен никога не ми се случва да бъда сит за храна и познание?!